"Ако се боиш, че нещо ще се случи, то ще се случи в най-близко време."
Закон на Мърфи

Живееше в малък скучен град, задрямало сгушен в полите на планината. Само живееше… Чувстваше се все още млада и жизнена като тревата през юли. Искаше ъ се да успее да свърши всички недовършени неща (тривиално, но точно това беше желанието, което пораждаше вечната ъ припряност и забързаност), да отиде навсякъде, да прочете всички написани книги, да има много приятели, да е винаги лято, да сънува само цветни сънища, да …, да...

Напоследък усещаше, че дните се хързулват от живота ъ празни, безлично еднакви. Разнищила се беше връвчицата му, нямаше от какво да зачене спомени. Беше ъ прашно и паяжинясало. Задушаваше се в собствените си мисли по нощите. Адът на един минал развод и няколко неуспешни връзки я боляха като трън в петата и палваха сигнална лампа при всяка мъжка закачка. Параванът, който издигаше между себе си и околните, я правеше студена и недостъпна. Беше възкачила желанията си на високо кале, от което душата й със завист следеше полета на другите. "Нека!" – болезнено проскърцваше сърцето, а разумът му противоречеше: "Не гледай, ще ослепееш!"

Де да можеше и тя да повярва отново. Да полети…

Работеше на няколко места, за да запълни безкрайното си време и да се чувства полезна някому. Вярваха ъ. Търсеха я. Не отказваше помощ. Изслушваше търпеливо чуждите истории и даваше уж полезни съвети. Но все не ъ достигаше нещо.

Вечерите бяха най-бездънната яма, от която няма измъкване. Дълги, предълги. Мотаеше се в интернет. Имаше няколко приятели, които никога не беше виждала. А и не искаше да види. С тях споделяше самотата и залъгваше егото си. С усмивка и самоирония на следващия ден четеше написаното. Хубаво беше, че може да се повтори казаното. Но си беше гола, саката, глуха и сляпа илюзия.

 Той дойде в нейния град неочаквано. Завари я изплашена и объркана от самонадеяното нахлуване в личното ъ пространство. Нямаше покълнали надежди, нямаше красиви очаквания. Само неопределен страх като пред избухване на война. 

Усмихнато ъ подаде ръка. Кристалчета смях заискриха и по нейните устните. Необичайна топлина запълзя по вените ъ.
Погледи, гласове, неговият глас … .

Изведнъж ъ се стори, че го познава отдавна, че винаги го е познавала. Заприличаха на стари приятели, които не са се виждали от години и сега не могат да се наприказват. Разпитваха се, изслушваха се, прекъсваха се един другиго или заговорваха едновременно и се смееха като деца.
Тя ли беше същата сухарка, която заключваше думите си щом попаднеше в непозната компания? Някакво чудо я беше превърнало в друга жена, по-млада, по-доверчива, по-сърдечна и напълно отворена за чуждото присъствие.

Пътуваха нанякъде. Не разбра къде отиват, а и не попита. Нямаше никакво значение. Можеше да пътува с него до края на света, стига да поиска. Защо? Не знаеше защо. Не беше време да си задава въпроси, нито да търси отговори. Беше ъ толкова спокойно на душата, както никога до този момент.

Слушаха музика – Висоцки, Карерас, нещо друго, което ъ беше непознато, но погали слуха ъ и я накара да притвори блажено очи. Пръстите му тихичко барабаняха по волана, а тя несъзнателно тактуваше с крак.
"Утре тази мелодия ще ми липсва, очарователна е."
"Защото прилича на мен" – пошегува се той. Весело се разсмяха и двамата.

После слушаха стихове.
Поглеждаше я от време на време изпод вежди, за да види реакцията ъ или сдържано обясняваше нещо.
Тя седеше унесено и мълчаливо преживяваше. Докосването до най-скритите кътчета боцкаше душата ъ и я хипнотизираше. Гледаше без да го вижда, слушаше без да го чува. Беше изпаднала в транс от красотата на мига, сякаш мислено се молеше никога да не свършва, да не свършва …

 Привечер я върна отново в нейния град. Нямаше клетви, нямаше обещания. Погледите говореха повече от думите. Това им беше достатъчно.
Ръцете се срещнаха и опариха раздялата. 

Той си отиде.

Невъзможно ъ беше да се върне към предишната реалност, сякаш нищо не се е случило. Не искаше отново да потъне в тишината на стаята си и да гледа празната стена насреща.

Отново изпита страх, но сега съвсем ясен и конкретен. Страх с образ. С неговия образ. Или по-точно от липсата на неговия образ. 

Намери приятелка и опита да разсее сгъстяващата се мрачина в едно шумно кафене. Отвлечената тъжна усмивка беше в противоречие с разговора, но така и не успя да я изтрие от лицето си. Болезнено преглъщаше мислите заедно с глътките кафе.

Искаше ъ се той да се върне, пак да бъде до нея ... 

 "Забравих да ти дам диска с музиката, която толкова много хареса." - Стоеше на вратата и се усмихваше смутено. 

Тя разбра. Не беше за друго.
Беше се върнал за нея. 

Не си отивай. Тихо остани.
Приседни под сенките на двора...
Пусти ще са къщните стени,
пътната врата ще се затвори.

Ще плаче дъжд по сините стъкла.
Скимтящо вятър ще люлее клони.
Ще се прекършат зрелите жита.
Бездомен ден без теб ще се отрони.

На масата самотен къшей хляб
ще търси устни, за да ги нахрани
и чаша вино, пиеща нощта,
ще е другар на ято жадни врани.

Не си отивай. С мене остани
под белите черници до стобора.
Не са ми нужни думи. Само ти.
 Остани! Домът ни е отворен.

Роси Савова 

22.01.2013 г. 

Бяла Зима – люта и превзета,
омотана в шал от ветрове,
по пъртините на старо село шета,
спомняйки си млади снегове.

Под носа си ледено мърмори.
(Що ли е сънувала нощес?)
Февруари порти й отвори,
и скрежените гори отдават чест.

Време ти е, бабичке гърбата,
от стъклата шарки да свалиш.
Дотежа, нарамвай си торбата,
спирай битката за власт и си върви.

Закопнели са очите за зелено,
а ръцете – за покълнал стрък.
Чакам бебче в клюна си над мене
да полюшне южен весел щърк. 

Роси Савова - valchebnica

Порутен покрив
сгърбен от годините
над старата градина
се привежда.
Дали, за да я стопли
или само
във локвите под пруста
се оглежда?

Две пусти дупки,
липсващи стъкла –
очите
на забравена старица,
парче перденце
с кръпки от листа
развяват се –
криле на бяла птица...

По стъпалата
се изкачва мъх.
Заглъхнали са
бързи хорски стъпки.
Останал е
единствено дъбът,
прегърнал спомени,
сълзящи в нови пъпки. 

В моето детство течеше река -
бистра и палава, ласкаво дива,
бели камъни вдигаха мокри чела
от вълните с разпенена грива.

После реката ми стана море –
с кротки лазури и огнени нощи,
цели табуни с буйноноги коне
го обяздваха вихром, още, и още.

Пресъхна морето, ранено се сви.
Отъняло с години потоци сънува.
Без бури от страсти, със сол от сълзи
само писък на гларуси чува.

Къде е реката, кажи ми, море,
китка венчана за нея си свивам,
нека есеннобавно и кротко тече -
зад завоя от старост
докато се скривам.

Роси Савова - valchebnica
2009

Нарисувай ми очи, добри приятелю,
да поглеждам през годините, когато
ще се вливам с ручеи предпролетно
между камъните мъхести в реката.

Нарисувай ми коси от лъх подгонени,
разпилени върху светла мъжка риза.
Няма да съм тук, а като спомен
вместо вятър в пръстите ще влизам.

Нарисувай ми ръце, за да прегръщам
в паметните нощи на обричане.
Тишината ще е моето завръщане
след екстаза на поредното момиче.

Нарисувай ме с криле като орлите –
да прелитам в твойта късна есен
и от минало ще се превърна скрито
в майчина изпята тъжна песен.

Нарисувай ми сълза, росица капнала,
дето кърпа все не я изтрива.
По пероните на гари неочаквани
ще пристигам и ще си отивам.

Нарисувай ме с бои, добри приятелю,
да се върна след години пак, когато
без начало и без край текат сезоните.
Аз с усмивка ще те гледам. От стената.

Роси Савова  - valchebnica
2009

youtu.be/hH61VoA8P3w

Тишината мълчи
в сноп искрящи лъчи
и над хълма потрепва
заспало.
В златен пясък – мечти,
до море от лъжи,
отъркалва се времето
спряло.
Ситни пръски вода,
заблестели едва,
от магия на извор
изтичат…
И е пак тишина.
Щедра. Бяла. Добра.
За Вълшебници -
знак, че обичат.

Р. Савова

В зениците – остатък самота.
На дъното горчилки се отцеждат.
Изхвърлям ги и сбирам пепелта
останала от старите надежди.

Не ме боли от миналото в теб.
Не помня как и мога ли да плача –
изправям се с подбити колене,
и за късмет във шепата с петаче.

Нататък става лесен моят път.
Накъсаните мигове се връзват.
Омекват тръните и милват, не бодат.
Огней, сърце, не давай да измръзна!

В зениците – остатък тишина.
Но си отива. Стига съм мълчала.
Дует в душата звънва – песента,
що в нощите мълчани съм мечтала.


РС - Valchebnica

В такава нощ, когато се завръщам
по-будна и по-светла от деня,
чакали дращят недоспало утро,
а стиховете стичат се в кръвта.

Тогава миг, разтегнал се до вечност,
загвозден на разпятие по мрак,
надраства себе си и мята безконечно
дъга от облаци през било, та до праг.

На старите дървета под короните
чертаят босо път добри пети,
ръцете ми, разчаталени клони,
венец изплитат – да преминеш ти.

Пътека съм. По мене тихо стъпвай -
да не разбудиш птичите гнезда.
Не ме кори, а с поглед ме разпъпвай.
Донесла съм ти в шепи утринта.
 

Тиха и есенна
в златните кестени
спи подранила слана.
Креп от мъгла,
закачулила утрото,
изпровожда последни ята.

С миг закъсняло е
времето спряло,
порти обкичва с чемшир.
Дъх хризантемен –
близък и земен,
ухае в покой. Земен мир.

Горят минзухари
до стари дувари.
Шушне ми суха трева.
Тиха, унесена
златната есен
бавно повлича крака.

Една жена във тяло на момиче будува нощем, мислите зове и в късни часове на миг лиричен за мъж далечен пише стихове.   А в същия момент и мъж далечен във нощите беззвездни пак не спи, пред себе си въпрос задава вечен: За него мисли ли жената? Може би?!   Прекрасно е душата щом пробужда най-трепетните чувства във нощта - една жена за мъж изпитва нужда и мъж един копнее за жена.   Не е ли знак на майката-съдба, това, че двама души се вълнуват от все така недоизречени слова, не виждат денем, нощем те будуват?   Една жена във тяло на момиче мечтае нощем, истини зове и в късни часове стиха си пише за мъж един във тяло на момче.

Тишината в стъпките ми ходи
феерично и дантелено скроена,
зъби се, строи ми ешафоди,
вие с глас, подобен на хиена.

Тишината дебне, зле прикривана,
зад вратата зъзне – да я пусна.
Подмазвачка! Давам за издирване
смях човешки и немирна глъчка.

Дотежало ми е вече от безгласие -
вдън гори ще погна мълчаливците.
Някога за смет менили сливите,
аз продавам тишина срещу бъбривци.